aнгелът разпери огромните си, бели криле, наслаждавайки се на сдържаната сила, която усещаше в мускулите си, и с възторжена радост се гмурна под облаците. разредения, леден въздух се усука около високото, стройно тяло, усмихваше се на гъдела от свободното падане. ледения вятър свистеше около високите скули и издухваше тъмната коса назад, като гъст, синьо-черен пламък. тишината в сутрешните небеса беше оглушително кристална, нямаше нищо друго, освен дивата, свободна радост от полета и самотата. ангелът присви китки към гърдите си и с грациозно движение завъртя тялото си в спирала по вятъра. обичаше да лети. само във въздуха, само когато усещаше мощния размах на собствените си криле можеше да усети нещо, близко наподобяващо щастие, както и хората да измерваха това толкова несъществено, гъвкаво понятие… ниско долу на земята, като килимче в празна стая пъстрееше гора, в най-тъчното ъгълче на която, близо до водопада някой чакаше… ангелът изпъна тялото си като меч и се стрелна надолу. гъстите корони на дърветата почти докоснаха суровото, бледо лице с високи скули, но тъмните очи останаха все така присвити от стаена усмивка. създанието ловко се стрелна надолу и се хлъзна в сумрака, лавираше, правеше виражи и лупинги, за да избегне клоните и дънерите на дърветата. тишина. грациозните криле леко се извиха напред и снижиха дългото, гъвкаво тяло близо до земята, убивайки скоростта си с няколко широки, плавни крачки.

формата, която създанието носеше в момента, поразително напомняше тялото на красива, тъмнокоса, стройна млада жена, облечена в обикновени човешки дрехи – джинси и дълго кожено пардесю. нищичко в изваяното сякаш от лед лице с високи скули и чувствена уста лице не загатваше за свръхестествения й произход, освен бледата и изящна като пресен сняг кожа, която леко сияеше в сумрака. ангелът изглеждаше така, сякаш по контурите на тялото му се стичаха струйки разтопен живак. както всяка жива твар по земята и над нея, създадена от Него, и ангелите не бяха еднополови създания. само наивните, мимолетни човешки същества вярваха в това, но божието войнство беше армия от мъже и жени. ангели, архангели и серафими, те летяха в служба Нему, скрити за човешките очи, и поддържаха равновесието в света на хората.

`хора` - изсумтя наум ангелът и се изправи. усмихваше се – тя харесваше човеците, харесваше мимолетността им, допадаха й слабостите им и странната им наивност, която ги караше да вярват, че разбират всичко на този и онзи свят. странни чувства за творение на светлината, за което единствената причина да съществува беше да служи на бога и равновесието – безчувствени и хладни, ангелите трябваше да бъдат воинството, което бди над света, но не, тя тя, тя не можеше да овладее чувствата си, не искаше да опитомява непокорството и гордостта си, искаше да знае, искаше да разбира, искаше да чувства, не можеше и не желаеше да бъде само и единствено  пионка на своя отец. исакше да бъде близо до стези така смешни и глупави хора. `и луцифер е имал същите проблеми като мен` – насмешливо се усмихна тя и рпокара пръсти през гъстата си тъмна коса. беше любимка на баща си, една сред мнозината си братя и сестри, но винаги беше усещала нещо твърде различно у себе си, нещо, което може би я доближаваше твърде много до хората, които беше призвана да пази и закриля. ангелът вдигна рамене и постави свити юмруци в джобовете на дрехата си. понякога дори и господ грешеше, и въпреки това, не чупеше калъпа след творението си.