познавали се отдавна. толкова отдавна, че даже споделили първите трепети на най-сладката, ученическата любов. красиво. много красиво! обаче, дали защото и двамата били много срамежливи зад привидно широките си, нахакани усмивки, дали защото просто така е трябвало да стане, но някак си, платоничната им ученическа тръпка така и не се развила в нищо по-сериозно от приятен спомен и много топло чувство, когато си спомняли един за друг. и, както често се случва в действителността, живота ги отвял в различни посоки. пораснали… тя се борела за себе си, и въпреки, че била безразсъдно смела, рядко допускала някой толкова близо до себе си, че да я опознае така, че да види истинската нея зад привидно мрачното изражение на тъмните й очи. пък и тя нямала нищо против – не искала да бъде наранявана. печелела своите триумфи на други фронтове, в професията си била истинска кучка, но… въпреки, че живеела сред много хора, й било много празно и самотно понякога. нямала нищо против – даже свиквала със самотата, и била готова да я прегърне като топло, пухкаво одеало, защото била твърде горда за да лази по корем пред когото и да било.

той… той също се борел за своето място под слънцето, оставяйки парченца от надеждите си тук и там, но – водил достойно своите битки, не се накалял, не се иззцапал, бил достоен, горд и добър човек.

и така си живеели двамата, растели, пораствали, съзрявали, създавали биографиите си, трупали спомени – къде горчиви, къде – по-сладки, но важното в случая било, че и двамата помъдрявали.

споменахме ли, обаче, че през дългите години, в които живота ги бил разделил, двамата никога не се забравили? май не. но било точно така – два пъти в годината двамата задължително се чували по телефона. причината ли? причината била, че рождените им дни били много близко един до друг – всъщност, двамата били родени на две последователни дати. всяка година, на точно определен ден, и в точно определен час той й се обаждал или и пишел sms с най-красивото пожелание за `честит рожден ден`, а на следващия ден тя грабвала телефонната слушалка и с много широка усмивка честитяла неговия рожден ден. и така – в продължение на много години, като задължително всеки един телефонен разговор завършвал с пожеланието да се видят в най-скоро време, просто ей така, кой колко е пораснал…

времето минавало… не знаем той какво е правил, но знаем, че тя вече се била превърнала в безкомпромисна вълчица, отдадена на кариерата и работата, в която била сред най-добрите, студена и хладна жена, която режела и най-беглия опит за близост, подскажели й животинските й инстинкти нещо нередно в човека отсреща. била вълчица-единак, и колкото и извратено да звучало, но се чувствала сигурна в самотата си.

дошъл рожденият й ден. и традиционното нежно и мило съобщение, което, кой знае защо, точно тази година изпълнило сърцето й с някакъв странен трепет и топлина. с предчувствие за нещо. усмихнала се на себе си, а на другия ден, както повелявала мъничката им традиция, тя се обадила, за да честити рождения му ден. не се били виждали наистина от много години, още от гимназията, и както винаги и този път предложили да се видят. най-накрая. този път – сериозно.

ами, какво да кажем… видели се. и в секундата, в която очите й срещнали неговите, още по-тъмни ириси, тя вече знаела, че това е нейния мъж. че това е човека, с когото желае да прекара остатъка от живота си. тя била рационална и прагматична жена, не вярвала в истории за любов от пръв поглед, но точно това й се случило – влюбила се.

дали ще е много прозаичен завършек, ако просто кажем, че преобърнали всички закони на флирта и ухажването, но повече никога не се разделили? че довършвали в хор изреченията си, а когато доближели ръце една към друга, чувствали странна, мека топлина между дланите си? че не били нужни много думи, за да се разберат един друг? че били като две парченца пъзел, които идеално пасвали едно към друго?

не знам, наистина. не знам, защото приказката още продължава…