тарататам. тук съм, все още, напук на всичко. малко по-мълчалива, малко по-затворена, малко по-тиха, но – тук. карай. усещам как черупката прилепва все по-плътно, но в това няма лошо – никак даже, най-малкото защото ще се запазя в по-голяма степен. не съм в депресия, не съм тъжна, не съм потисната – просто съм по-тиха. това е. щеше ми се да има някакво място – съзерцателно, астрално, в друго измерение – където да мога да седна срещу малкото, подплашено момиченце, което подскача в черепа ми, да я прегърна и да я успокоя, че всичко ще бъде наред. някак си. защото, каквото и да се случва, каквото и да става – с едно нещо съм безкрайно горда и благословена. каквото и да се случва, аз все пак си оставам направена от твърда сплав. слава на съдбата.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

с нашите си играем на нещо като `вълчи поглед` – кой ще мигне първи и ще признае, волно или неволно, че между нас има конфликт, и дай, мама му стара, да вземем да го разрешим като възрастни хора. аз поддържам статуквото – вежлива съм, не повишавам тон, не се фръцкам и не се хвърлям в демонстрации – просто правя това, което казах, че ще се случи – а именно, дистанцирах се много сериозно и… отрязах някои върви. не казвам, че не ме боли, много ми е мъчно даже, но вече не мога да допусна да ми се скача по главата с какви ли не изисквания и претенции. не се оплаквам. не търся съчувствие – просто, така стоят нещата, и това е. от своя страна, майка ми и баща ми никога не биха допуснали, че са сгрешили. за тях да кажат едно елементарно  `извинявай` е нещо нведопустимо – поне, аз не съм ставала свидетел на такова нещо – някак си, да се извиниш на едно `лайно с жълто около устата`, както може би биха се изразили, е нещо твърде невероятно и невъзможно, просто щото родителите не се извиняват на децата си и винаги са прави. това не ми пречи. свикнала съм. от друга страна, не се сещам и някога да е имало случай, в който ей така, прямо в очите и направо някой от тях да ми е казал `браво` за каквото и да било – поводи съм имала достатъчно, така че и не очаквам извинение. и сигурно бих получила удар, ако го получа, въпреки, че смятам, че го заслужавам. както и да е. пак казвам, това не ми пречи. забелязвам, обаче, как и двамата се държат, сякаш нищо не се е случило. търсят си повод да звъннат по телефона, като се засечем – пак същата история, нищичко не се е случило. наивно, но мило по някакъв начин – сякаш като си затворят очите пред фактите наистина ще се забрави това, което е станало… така най-добре се замазват нещата, и, нали, понеже са родители, семейство и така нататък, понякога човек просто се излъгва, прави и този път компромис… до следващия път, когато му скочат на темето. но този път просто сърце нямам да допусна да се случи така. знам, че може и да е дребнаво от моя страна, че са ми родители и трябва да ги уважавам – и това е така, никога не съм го отричала. но нима аз, като тяхна дъщеря нямам право на същото? а именно – на уважение? и на простичкото право да живея живота си така, както сметна за правилно? този път не аз ще съм тази, която ще направи първата крачка, наистина. нямам силица за нещо друго. наистина.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ 

в яка дилема съм за тоя шибан кредит, дето го обмисляме да го теглим, честно! адски противоречиви чувства ме тресат по тоя въпрос, плюсовете и минусите на цялата ситуация са изравнени отвратително, не мога да взема решение и имам тъпото чувство, че откачасам ей са! знам какво е да се живее на кредит – да не казвам голяма приказка, ама с мъж ми, кажи-речи, три години все връщахме кредити, така че чувството на напрежение, че каквото ще да става, в края на месеца трябва, жив-умрял, да осигуриш сумата Х, иначе – много зле – е, твърде добре ми е познато… от около година вече нямаме никакви задължения, изчистили сме всичко, и, освен, че се чувствам, лично аз, в пъти по-спокойна, си мисля, че хем стандарта ни се повиши малко, хем не се чувствам гузна, когато, примерно, излезем някъде на кино или на кръчма, ако вземат, та ни останат някакви свободни кинти в края на месеца. определено, да нямаш задължения си е най-гот!

налагат ни се, обаче, разни спешни нужди от кеш. не чак с неотложна спешност, но – сравнително наложителни неща, които няма по какъв друг начин да финансираме, освен наистина с пари в брой. сумата, за която сме решили да кандидатстваме, далеч не е малка, времето, за което ще я връщаме, също хич не е -  5 години са това!, месецната вноска е анюитетна (тоест, всеки месец си остава една и съща, а не намалява с течение на времето), и също не е малка сума пари. да кажем, че имаме, освен работите, сравнително добър допълнителен доход, който, обаче, за мое най-голямо съжаление не би могъл да бъде сигурен – имам предвид, въобще не знам как ще стоят нещата след три години, примерно, и дали ще мога да разчитам на тези пари. пет години не са малко време, наистина – всичко може да се случи – може нещо да стане със службата, може да не се задържат на пазара, може с работата на мъж ми нещо да се прекарат нещата и да увиснем (както и на двамата ни се е случвало) по няколко месеца без работа… в това отношение винаги гледам да пресметна най-лошия вариант, за да няма неприятни изненади, затова разсъждавам така черногледо, но не мога да отрека, че доводите ми са съвсем логични за самата мен.

та, какво да правя, е въпросът? да си сложа главата в торбата, да изтегля пари кеш, да си финансирам текущите нужди, пък после, в продължение на 60 месеца да го мисля как и откъде ще вадя месечната вноска, (ако нещо се закучи), като, не отричам, разходите ни ще бъдат далеч по-големи и съществени, а и ще се наложи да направим доста изтънен семеен бюджет? (не, че някога сме били фенове на плазми, скъпи екскурзии и така нататък, но ще се наложи, наистина, да се лишим от доста неща). или пък, да си остана на сегашното състояние, където, все пак, имаме някакви заделени средства за `черни дни`, да използваме тях и всеки месец да се опитваме да заделяме по нещичко встрани, за да успеем да свършим каквото сме намислили, макар и по-бавно? ето, не нож с две остриета, ами направо петоъгълен шесто****ик. просто не знам какво да правя, честно! документите ми се готвят, в крайна сметка, никой не ме задължава с нищо, все още не съм подписала каквото и да е, и си мисля, че това, което мога да напарвя, е да изчакам да видя докъде ще стигнат нещата, и тогава да реша – ако въобще ни одобрят за въпросния кредит, де…

уф, мама му стара…