никаква ме няма, факт. истината е, че в главата ми е абсолютната супа напоследък, а като към това прибавим и наложителното справяне с тъпаци и идиоти, които сякаш са се наговорили да ми тровкат нервичите – нещата стават нап раво осрани. (сори за френския).

имам да мисля за много неща и ми предстои да вземам важни решения – дори и в светлината на последните лекарски разкрития относно моята светла личност. по този повод – много мразя хората, които си въобразяват, че тяхното експертно мнение по всеки въпрос е единственото, ама по всякакви теми – от хемороиди до вътрешни болести. в този ред на мисли, изказването, че всички болести на човек му идват от главата и всичко е въпрос на самовнушение направо изби рибата тези дни – при това, казано с такава категорична неоспоримост, че да си помислиш нещо друго е направо на границата на абсурда и следователно, си най-тъпото парче, раждало се на този свят, а въпросното изказване принадлежи не кого да е, а на брат ми. тези дни стана въпрос дали и той си е правил такъв обстоен преглед на очите, и какви са му били резултатите. някак си, предположих, че след като имаме еднакво днк, то по някакъв начин бих могла да си обясня офталмологичните си проблеми, сравнявайки се с брат си, но се оказа, че той не е правил въпросното изследване и на практика не знае как стоят нещата, въпреки, че неговите две очи са съвършено еднакви като диоптри и т.н. за което се радвам, разбира се… докато той не изби рибата, че, едва ли не, съм си била въобразявала, че имам някакъв проблем, и че дори щял бил да ми даде книга да прочета по въпроса как хора, които са наистина зле, се оправят по магически начин чрез силата на положителното мислене (после даде пример с баща ни, който преди 3 години лежа в болница, взел-дал, и как бил си казвал, че всичко е наред и ще се оправи, и как брат ми, видиш ли, еднолично изживял най-големия кошмар в живота си… сякаш това се отнася само и единствено до него, пък, това че и на мен не ми беше леко тогава – майната му). идваше ми да го шамаросам, честно! защото нито съм седнала да му се оплаквам, нито му искам мнението или му търся съвет – в крайна сметка, от цялото ни семейство винаги аз съм била тази, която е здрава като камък и никога не съм имала съмнение относно това – докато явни резултати не ми показаха, че на практика, това не е съвсем така. и сега какво излиза?! че трябва да отрека лекарското становище, което ми предписва щадящи режими по всички параграфи, само защото всяка болест идва от самовнушение, щото си нямам друга работа и искам да се прецакам сама?! ебати и глупостите нечовешки!!! някак си, не мога да ги разбера хората, които са избрали странни начини да `закаляват` близките си. като например – да ти говорят гадости, когато не се чувстваш добре, и то – с благородната цел да те закалят, никога да не се почувстваш похвален или одобрен, ей така, с елементарен комплимент – и това пак е самоцелно – да не би да се разглезиш!!! не ги разбирам тези хора, които си живейкат живота така, сякаш всички са им длъжни за нещо – длъжни да ги уважават, да им правят услуги, да ги обичат дори… когато на практика, те не са подали никаква реална себестойност на изискваното от тях, освен голи претенции!

мамка му. откъде, по дяволите, се извъдих такава чувствителна и емоционална овца, която все още се впряга на тъпотиите на хората около себе си, вместо да си живее нейния си живот?! ненормална ли съм да страдам, когато всичките тези неприятности идват не от кого да е, а от близките ми хора?! от семейството?!! вече и аз не знам, честно, но ми писна от доказване на какво ли не, от подсъзнателното очакване на някакво одобрение. писна ми, наистина. лошото е, че обстоятелствата са ме напарвили такава, че късам ли, късам и хвърлям завинаги – а май все още не съм готова и не искам да пристъпвам към такава окончателност в отношенията с фамилията. но когато се чувстваш притиснат до стената?! когато все не си отговорил на вичките им очаквания?! когато непрекъснато решенията ти се подлагат на съмнения?! явно е така, когато в едно семейство се преплитат пет различни поколения. не е сладко, и не е леко за приемане, за промяна – да не говорим.

налагат се болезнени решения, няма как. не мога, наистина не мога повече да се опитвам да съм балансьор между настроенията на кого ли не в това семейство. писна ми да съм между чука и наковалнята! писна ми да съм по-улегналата, по-спокойната, по-непретенциозната, по-зрялата и възрастната, когато това далеч не е така. писна ми не само да ми се разхождат по главата, но и да ме скубят, за да вървя по-бързо! и ми писна да правя отстъпки в името на някакви псевдо-патриархални схващания, според които аз, щото съм а) жена, б) дъщеря и в) по-малката – то задължително не само трябва да правя отстъпки, но и да се чувствам горда и щастлива, когато, бидейки част от това уж здраво семейство, съм принудена да търпя мешавици в живота си! е няма да стане, честно, просто няма – всяко търпение си има някакви граници, а моето също далеч не е безкрайна величина. пък и си позволявам да твърдя – и това е факт – че за това семейство аз съм вложила не-по малко усилия и съм направила не по-малко отстъпки, но грешката ми винаги е била, че не съм парадирала с това и не съм правила от мухата слон. майната му на всчико. в крайна сметка, да сме живи и здрави всичките, само това е важното.

но аз, поне, съм отрязала пъпната си връв.

въпросът е доколко отсрещната страна стиска нейния си край и не желая да я пусне?!