bether late then never, са казали старите хора – лаф, който безусловно точно се отнася за мен и за играта с моите албуми, които ще ми правят компания на самотен остров, в която благородно ме натопи Мицева. няма лошо в което, всички редовно четящи ме знаете до каква степен музиката е важна за мен, така че с истински кеф се включвам в играта на mike ramm. не само, че ще посоча албумите, които са ме впечатлили до там, че да ги искам за компания по време на островно заточение, но и ще посоча по някое парче от тях – просто за да усетиш поне част от емоцията, която ме е владеела, докато ги слушам. и така…

just think careful what you wish for на texas

e първия диск, който ще сложа в сака преди да замина. принципно, страхотна фенка съм на шарлийн спитери – едно на ръка, че за мен тя е най-красивата жена на света – има невероятен чар – сексапилна е, но просто не й пука. другото, заради което съм безусловно влюбена в нея е уникалната бленда на гласа й – шарлийн може да бъде безкрайно нежна и баладична, а може да бъде дрезгава и агресивна както се полага на най-тежкия хардрок (въпреки, че не съм я чувала в точно такова амплоа, но мисля, че би могла да се справи страхотно). в този ред на мисли, `just think careful what you wish for` за мен е един от най-многопластовите, и някак си, еклектични албуми на групата – стиловата смесица е балансирана доста добре, без да дразни, можеш да чуеш рап, диско, реге мотиви, но всичко със запазената марка на texas. готиното е, че това е една от групите, които винаги, ама винаги съм способна да разпозная от първо чуване, дори никога да не съм слушала съответното парче преди. обожавам ги! харесвам всичките им албуми – има много парчета, които харесвам от различните им тави, но ето я и есенцията от `внимавай какво си пожелаваш`: place in my world, under your skin

tierra de nadie  и hevia

открих hevia едва преди няколко месеца, но още от първото чуване на busindre reel веднага се влюбих в испанеца и невероятната му гайда. музиката му ме докосна невероятно силно и дъблоко, някак си, веднага я почувствах като своя. така или иначе, съм отявлен, пристрастен меломан, но отношението ми към hevia наистина е доста адиктивно - до такава спетен, че телефоните ми звънят с негови парчета, а освен това, се постарах да запаля всичките си он- и офф-лайн приятелчета по въпроса. така де, ако ме четеш редовно, си наясно, че истерично-пристрастената hevia вълна те е забърсала и теб, но ако ме четеш за първи път… е, надявам се невероятно фентъзи, приказната електронна гайда на hevia да те омагьоса и теб.

live at vallhall homecoming и a-ha

една от най-най първите групи, които прослушах, бяха именно a-ha. има нещо много сладко в звученето на a-ha. както и друг път съм казвала, звучат ми някак си уютно, все едно съм си вкъщи, независимо къде се намирам, познато, мое… сънувам наяве, когато слушам a-ha, и нека това ми твърдение да не ти звучи пресилено, но наистина съм способна да се отнеса на самотен остров в главата си, рисувайки невероятни фентъзи визии, докато слушам stay on these roads . и, разбира се, take on me  винаги ще ме вълнува като едно от най-готините парчета, които съм чувала евър – също и заради невероятно красивия клип, който е създаден по парчето. както можеш да предположиш, и тук минах през фазата, в която всички налични телефони звъняха именно с a-ha.

sarah brightman и eden

да ви призная честно, никак, ама никак не харесвам операта – класическата такава, в която главната героиня обикновено е някоя брунхилда от скандинавска сага, надарена много мощно в областта на гръдния кош, която като викне – чупи стъкла. някак си, операта е прекалено тежка за мен – като театралност, като сюжетност.

това, обаче, не означава, че не бих оценила чистотата и красотата на един оперен глас – каквато е сара брайтмън. страхотна е! невероятно чист, невероятно нежен, невероятно правилен. може да се каже, че заради сара започнах да харесвам съвременните вариации на операта – (в това число и джералдин чаплин, но не чак толкова).  не знаех коя е брайтмън, докато не чух take my breath away. признавам си, когато чух парчето за първи път, се разплаках. след което, го чух още 12 пъти… и от тогава сара брайтмън е много моя.

guns `n roses

просто, незная какво да кажа -ако трябва да конкретизирам какво точно бих си избрала от g`n`r, наложи ли се да се спасявам от пожар, примерно. съвсем първосигнално се сещам за get in the ring, paradice city , и, естествено – i used to love her. сигурно ще е твърде банално да кажа, че всичко от gunс ми харесва, но, точно това е истината – това е музиката на ранното ми тийнейджърство, така че просто нямам спомени от тези години, които по някакъв начин да не са свързани с дрезгавия чар на батко аксел.

истината е, че ги докарах само до пет, но не поради друга причина – просто в тези пет наистина е събрана максимвално музиката, която бих слушала нон-стоп без прекъсване. (е, четири и за колкото още се сетиш, де ) не мога, обаче, и без U2 – същата работа, както с гънс, без дейвид бауи – magic dance, без deep forest – sweet lullaby… трудно ще ми е да изброя. всъщност, моята музика е тук

сега прехвърлям ръкавицата към планинския крал - който, подозирам, няма да се ограничи само със 7 броя, ивката, деничеро и ина -последните две да се обадят, че съм се запритеснила нещо!!!