така както се очертава, ще си изкарам една цяла работна седмица без грам почивка, плюс евентуално още пет дни. тъпа история – шефа сега се сетил че трябва да се снима, въпреки моите настоявания още отпреди месец, но както и да е. ще прескърцам със зъби, ще издържа – кой, аз ли бе?!

лошото е, че първоначалната ми симпатия къмто колежката, когато ми помогна за ревизията започва отново да се изпарява в небитието. днес мацето си би камшика и никаква я нямаше до 5.30, след което дойде, колкото да се каже, че е била на работа, и започна да се оплаква как не можела била да се добере до компютъра, как сме щели да назначаваме още някаква си там, на която ще й се направи работно място с компютър, как незнам си какво… изкипяха ми лайната, честно, и много сериозно й скръцнах със зъби, ако има някакви забележки и възмущения, да се обръща директно към шефа. и ми писна, наистина, да съм между тях двамата когато си играят на котка и мишка – тя си бие камшика нанякъде, шефа я търси, аз уговарям уклончиво, защото мразя конфликти в работата, звъня й по телефона за да я предупредя, а тя ми крещи на мен, вместо на когото трябва. понякога наистина ме гони тъпото усещане, че тая жена не е нещо наред, но, уатевър.
иначе… иначе! преместването върви – бавно и полека, далеч не с темповете,с  които на мен ми се иска, но поне се бута нещо. милото ми момче прекарва всяка свободна минутка в къщата, правейки и масторейки разни неща. разбира се, от ток, парно и топла вода помен няма, но пък за сметка на това ни пломбираха водомерите, така че сега всеки път, когато пуснем чешмата, ще ни цъкат стотинки, да не би тия лешпери от софийска вода да се минат нещо, мамицата им. днес не издържах, и се обадих на строителя, за да го попитам кога, по дяволите, ще ни свържат поне тока – защото от две седмици се чакат техници от електрото, а пък за топломери не смея и да попитам. отговориха ми, че до края на седмицата – е, а дано, дет` се вика. напоследък, дано ми се е превърнало в някаква безкрайно любима мантра – дано да стане филма като хората, дано да ми докарат кухнята цяла и невредима, дано да съм жива и здрава, дано поради някаква причина не се повтори кошмара от миналата година… дано. и най-вече – дано да се успокоя поне малко относно някои неща, че много нерви хвърлям в дадени моменти, а това е много, много льошо.

пристрастих се към jelly beans, по специално – към желирани мечета – сещаш ли се, онези отвратително оцветени недооформени като мече желирани бонбонки с вкус на лимон, малина и мандарина? да де, за тях става дума – способна съм да изям неограничено количество, още повече като реших, че трябва да спирам цигарите. всъщност, опитвам се да заменя цигарите със желирани бонбони и бразилки ядки – то, бива-бива селен и въглехидрати, ама пък мойто на нищо не прилича вече!