писна ми от къси сламки! писна ми вечно да съм втория от `от всеки двама, втория е с еди какъв си проблем`! писна ми да се надявам! писна ми да правя нещата точно така, както трябва да бъдат направени, и да не виждам резултата! писна ми да чакам, мамицата му мръсна, тая шибана моя звезда да вземе да засияе с пълния си блясък и сила! до гуша ми дойде вечно да съм в позиция stand by, докато все изчаквам, и изчаквам, и изчаквам някакви по-благоприятни събития и моменти да настъпят, докато живота фучи със страшна сила и нечовешка мощ около мен!

понякога ме гони чувството, че се побърквам. ама съвсем реално, при това! защото трима различни души ми вменяват, че нещата ще се оправят, че би следвало да се почувствам по-добре, че съм на прав път… ама аз не се!

толкова ли много поисках, бе, мамицата му мръсна?! защо точно едно ще се оправи, но друго ще се развали?!

наистина, все по-трудно започва да ми става да се самоубеждавам, че прекрасното бъдеще ей го де е, на една ръка разстояние… имаше една песен на ани ленъкс – walking on the broken glases. понякога и аз така се чувствам – като балерина, която танцува по счупени стъкла. или, за да е още по правдив примера, като нестинарка, която може и да гори, може и да я боли, може отвътре да й се е разкъсала душата, но тя танцува с усмивка в името на ритуала. а може би просто е загрубяла и претръпнала вече и въглените й се струват като птичи пух. откъде да знам, по дяволите?!

писна ми. наистина ми писна. писна ми да слушам превземки и драми като в сапунени опери. писна ми да ставам свидетел на чужди претенции. писна ми от чуждите вменени правила за това коя съм и каква трябва да бъда! писна ми бе, писна ми!!!

и най-лошото от всичко е, че вече ми е доста трудно да очаквам нещо положително. наистина, шибания ми късмет от близките месеци… ами, наистина започвам да развивам някаква шибана параноя, че нещата вместо да тръгнат на добре, те ще се сринат тотално.

наистина, толкова ли много поисках??

плаче ми се.