незнам дали заради задаващата се на хоризонта сатурнова дупка, в която да скоча трупешката и с двата крака, но напоследък нивата на добро настроение сериозно са занижени, доближавайки ме до онова изключително сдухано и безсилно състояние, в което се чувствам по-по-най- и от най-киселата краставица, която си забравил последна в марината… прекрасните трийсет, сакралните три десетилетия, през които, както повеляват всички женски списания и чик-лити, трябва да си супер-успешно реализирана професионално, работейки перфектната работа, да си сред елита, един вид, на 30 да изглеждаш като на 17, да си се бракувала, а бракът ти да се доближава на една боя разстояние от самото петзвездно съвършенство, ако може, да си горда притежателка на две деца, а ако не – то да са на път, да си овладяла тънкостите на секса така, щото да си способна с вещината на цял отбор венециански куртизанки да удовлетворяваш изискванията на мъжа/гаджето/партньора/ любовника или както и да наричаш мъжкото присъствие до себе си, също, да правиш перфектните свирки, както и да си се научила да не държиш същото това мъжко присъствие отговорно за оргазмите си.

нали се сещаш как такива изказвания вдигат тиражите на всички видове женски списания, които се счупват да ни учат как да бъдем жени, залагайки на тренда `по католик и от папата`? пък и де да знам сега, ако пишех за свирки и за особено атрактивни начини за интимна епилация, наложена като лайфстайл тренд… ми, може би щях да съм по-конвертируема в дадени медийни среди. ама, дреме ми. този пост ще бъде изключително просташки и вулгарен, но пък, дето се вика, насаме нямаме цедки на ушите, тъй да се каже, така че ако нещо не е достатъчно добре смилаемо – изплюй го и кликни някъде другаде.

оказа се, че пичът главен-редактор-на-лайфстайл-списание, с когото преди няколко дни водехме преговори и който се влюби в начина ми на мислене не само, че е по някакъв начин фен на един от съвременните автори, които аз леко ненавиждам, но сам той е автор в един от вестниците, които аз не долюбвам особено. но пък в края на краищата, на интервю за работа се предполага, че трябва да си максимално откровен в рамките на добрия тон, все пак, но искрен – защото високопарните лафове, изпълнени с щастливи розови сапунени мехури отдавна не се харчат. аз не живея в някакъв барби-уърлд, където всички са добри и прекрасни и всичко ми харесва. ако не съм съгласна с даден казус, не се притеснявам да го кажа – защото съм автономен мозък, и смятам, че имам право на мнение, различно от твоето. примерно. но, така или иначе, малко късно разбрах, че бившия ми бъдещ шеф всъщност има някакви връзки с медии и автори, с които аз не съм съгласна по чисто идеологически причини. и, дръзвам да позная, не заради липса на професионализъм от моя страна не получих мястото. едно, обаче, не мога да разбера. защо все още я има тази нагласа от страна на ръководния персонал, че медията е някакъв вид арена на егото ти, и само защото ще рабоиш в медията х, трябва да се чувстваш богопозаман и послушен? в края на краищата, света стана толкова малък, че можеш да го побереш в шепата си. и винаги има начин да се промотираш и да станеш популарен – ето, пишеш блог, регистрираш се в някакъв форум, снимаш, качваш си нещата в обществен форум или ю-туб, и в края на краищата, когато ник нейма ти стане достатъчно добре индексиран от гугльо – ами, готово, брато, популярен си вече – вярно, в тесен кръг (или може би не чак толкова), но така или иначе, имаш аудитория, която те познава и чака поредния продукт на творчеството ти в следващия ти постинг. така че, от тази гледна точка, традиционните медии вече далеч не са единствения вариант да се остойностяваш, като си видиш името написано някъде. в този ред на мисли, за мен медията е просто професия – вярно, работа, която върша с удоволствие, труд, който полагам срещу определена сума, но не и нещо, което е жизнеутвърдаваща функция на егото ми. но пасаран. не става. пък и, друг е въпросът доколко традиционната медия вече си изпълнява функцията на обективно и безпристрастно нещо, което ти казва нещата такива, каквито наистина са…

така или иначе, решението ми да престана – ако не окончателно, то за достатъчно дълъг период от време – да се занимавам с журналистика вече започва да назрява все повече и повече. в близките шест месеца се опитвам да се самоизлъжа, че всъщност нямам нужда от почивка. не говоря за работа – от работа ще имам нужда винаги, защото не съм от хората, които ще седнат на едно място. но от почивка. през която да не мисля, творя и създавам – срещу пари, наистина, но за други хора. почивка. през която ще се постарая да излекувам и освежа… хм, вдъхновението си, може би? защото по един начин твориш по поръчка, по съвсем друг – когато просто удовлетворяваш своята си, спонтанна нужда от създаване. да. почивка, през която, докато пиша или превеждам, да ми е приятно, че го правя, а не да се стряскам, че съм откраднала от времето, необходимо за други разни дейности. да започна да рисувам малко по-активно, да започна пак да уча език – такива неща.

и така-а-а-а. прекрасните 30. пък и де да знам, вътрешността на точно тази ми сатурнова дупка май не е чак толкова черна, защото все пак, истински осъзнатия живот за мен започва именно след тази възраст. но, едно от пет за тази година не е малко – никак даже. но защо, да му се невиди, останалите четири трябва да се случват толкова бавно, мъчително и със зор?

предстои да разберем, нали така?