…би могло да се превърне в мой ник нейм за момента, но, ще си го спестя. да знаеш, следва един около 4.5 метров пост, за когото бат` ти ангел грънчаров съвсем оправдано би могъл да се изкаже като за чаршав, така че освен ако не те интересува върло какво се случва с живота, вселената и всичко останало, завихрили се с нечовешка сила около мен, не бих ти се разсърдила, ако те домързи да четеш…

най-напред. към всички онези, които се чувстват ПРИЗВАНИ да раздават насочващи вектори, да разписват резолюции, да раздават правила и съвети, които, извинете ме, ама не съм желала. това, което правя, го правя, защото АЗ съм преценила, че така е добре и правилно за мен и за живота ми. не ви искам позволение. а уведомявам за намеренията и решенията, които възнамерявам да спазя и изпълня. аз съвети рядко раздавам, освен ако изрично не са ми поискани. много моля, бъдете тъй любезни, че да спазвате този модел на поведение спрямо мен, благодаря ви много за което! иначе, обичам ви безусловно, но понякога има моменти, в които не желая да чувам каквито и да било контри. туй то.

иначе, може би е време за някаква равносметка. радвам се, че сякаш с едно премигване… и вече се надвършиха почти три месеца от непирятните случки през декември.  може би е доста кофти желанието ми времето да тече бързо, но… има моменти, в които наистина се радваш, че ти се изсипва като пясък през пръстите. а аз съм цяла. отново. и се усмихвам. странно. един приятел каза, че откакто сме стартирали сайта, все хубави неща се случват. гот ми става, като чувам такива неща… и ми е още по-гот, като им повярвам. странното е, че вече по-малко ми пука заради някакви неща. и доста по дзен възприемам нещата – в крайна сметка, каквото ми е написано, няма да се отклоня и на сантиметър от него, но това не ми пречи да се опитвам да режисирам. себе си, най-вече.

така де, пиша този пост съвсем егоцентрично и интровертно ориентирано за и към себе си. но се кефя, че в близко време, някакси, съм повече аз, отколкото допреди година. колкото и нелепо да звучи, но самия факт, че се върнах към стария си ник по някакъв начин е показателен за това как се чувствам. стринг някак си звучеше като острие на нож, забито в дърво, все още треперещо от напрежение. докато нийли – ми някак си, звучи си като много, много широка усмивка, направо – ухилване. обичам си усвимката. и се радвам, че се върна при мен.

иначе, мислех да мърмиоря за `първия си работен ден` и бъдещата ми шефка ( оказа се, че гурото в джурналистиката, на когото се възхищавах, всъщност, е собственик на медията – е, пак е шеф, но не оперативен). та, шефката е от онези каки, които енея много готино е описала като кифли – поне, на пръв поглед изглежда така, ама, времето ще покаже. ще видим, друг път ще рева по тоя въпрос.

просто, тази вечер имах нужда да изплюя куп глупости.

и да пусна водата след себе си.