историята, която предстои да разкажа, е първото, и единствено засега изцяло завършено мое произведение, писано в дългите нощи на  славните студентски времена, когато, влюбена в готик литературата, филми и музика, възприемах света по леко декадентски начин. разказът търпя доста мутации през годините, а и резултатът не е това, което очаквах - героите правеха точно това, което желаят, а не това, което аз, като тяхна `майка` исках да правят за тяхно добро. резултата, естествено, не е това, което очаквах, но, предполагам, така е с всичко, което човек създава. по времето, през което пишех `руска рулетка` за мен беше важна не чак толкова формата на нещата, а техния смисъл и пътя, по който са създавани. тогава бях в период, в който за мен беше важно да се запозная със себе си, да разбера докъде мога да се предизвикам и какви рискове мога да поема. тогава се влюбих и в екстремните спортове, и ако има нещо, за което наистина да благодаря на съдбата и живота си от онези времена,  това е именно емоционалния багаж и страхотната закалка, които ми дадоха. извода е много простичък и елементарен – животът е нещо крехко, чупливо, красиво и дадено назаем и просто трябва да се възползваш максимално пълноценно от този подарък. защото понякога съдбата обича да си играе на руска рулетка със своите чада.

да се върна на историята, която е вдъхновена от един кошмар, една книга и една сцена от `жюстин` на маркиз дьо сад. да кажем, че прототипите на двамата главни герои в момента са щастливи всеки по своему - всъщност, искрено се надявам да се  радват на живота си такъв, какъвто е. давам си и реалната сметка, че историята може и да се стори на някого доста наивна, безинтересна и не-оригинална, но пък никога не съм твърдяла, че ставам за писател. да кажем, че този разказ е материалният символ на един доста важен период от живота ми…

и така. началото е поставено - предстои да публикувам разказа на малки порции поради една абсолютно прозаична причина - просто, писан е на ръка и ще ми отнеме доста време, докато го приведа в цифров вариант. въпреки това, инджой, ако можеш защото ти подарявам кошмарите си и представям на твоето внимание моята

Руска рулетка

 

Алекс и компания пристъпиха навътре в клуба. Заведението носеше странното, зловещо и някак, многозначително название `Руска рулетка`. Плашещо. Загадъчно. Примамливо… като флирт със съдбата… като танц по опънато въже.

Докато слизаха по извитите стълби към дансинга и бара, никой друг не се замисли над името, изписано с огромни, неонови букви над входа. Алекс бавно прокара ръка по грубата стена до себе си, усещайки с върховете на пръстите си грапавия камък и леките вибрации предизвиквани от яростната музика на няколко крачки под тях. Бяха тук, защото искаха да се забавляват. Клубът беше съвсем новичък, рекламите им обещаваха `страхотен саунд`, `убийствен купон`, и `жестоки ефекти` през цялата нощ. Подсмихна се. Двама негови приятели бяха идвали вече. От това, което полу му разказаха, полу-намекнаха стана ясно, че освен традиционните клубни простотии, в `Руска рулетка` можеш да си намериш и други, доста по екзотични удоволствия. От странно блесналите очи на двамата и смутените погледи, които си хвърлиха без да подозират, че ги е забелязал Алекс си даде сметката, че в заведението можеш да си осигуриш и по-силни изживявания от кокаинова ивица на подложката за мартини или бърз секс в мъжката тоалетна. Подсмихна се отново. На кого, по дяволите, му пукаше какво правят хората в извънработно време?

Той прокара пръсти през късата си черна коса и разкърши рамене. Приятелката му го хвана под ръка и се притисна до него. Алекс извърна глава към нея и тя му се усмихна. Чарли. Млада. Стройна, тъмнокоса, с онова перверзно излъчване, скрито зад фалшива колежанска скромност, което загатваше, че насаме с нея можеха да се случат доста откровени и мръснишки неща. Такава си беше тя - очарователна мръсница, която не обичаше, но изпитваше някаква мека привързаност, която оставаше и след леглото. Двамата имаха доста свободна връзка – не се питаха един друг какво правят в свободното си време, но той понякога се улавяше, че се дразни, когато Чарли правеше всичко възможно да е в центъра на вниманието.  Бързо му минаваше. Едва ли самата тя осъзнаваше колко евтино изглежда отстрани, докато флиртуваше с поредния балък на дансинга – защо трябваше да се ядосва, след като така или иначе, тя се прибираше в неговото легло? Усещаше някаква странна празнина в себе си, нещо му липсваше, нещо му убягваше, не знаеше какво, но, по дяволите, не Чарли беше жадуваната компенсация… Реши тази вечер да се напие.

Трите двойки влязоха в огромно помещение, и веднага върху тях се изсипа като водопад увеличена до болка рейв музика. Алекс смаян се закова на прага, оглеждайки се около себе си, а после по устните му плъзна усмивка. Обстановката беше странна, дори и за ъндърграунд клуб, странна и плашещо реалистична. Отвсякъде висяха опънати ръждиви вериги и въжета. Вместо в сепарета, масите бяха подредени в ниши, аранжирани като килии в средновековна тъмница. Алекс изненадано примигна – в ъглите на огромното хале бяха подредени отвратително автентично изглеждащи уреди за мъчения – той разпозна тромавото, грозно съоръжение с издялана гротескна маска на страдание върху предната си част, известно като `Желязната девственица` - симпатично устройство, наподобяващо човешка фигура, от вътрешната страна на което, знаеше, че има дълги метални шипове…, които бяха станали печално добре известни по време на инквизицията. . В срещуположния ъгъл на очарователното приспособление пък стоеше гилотина, и Алекс присви очи – можеше да се закълне, че петната по смущаващо истинското острие не бяха просто червена боя, или ако бяха, то дизайнера на това място определено беше страшно талантлив… По дяволите, дори и ароматът на това място беше странен – лек, но осезателен дъх на пръст и плесен, който задушливият аромат на много тела, струпани на едно място, не можеше да скрие. Алекс се сепна, внезапно усетил странна тръпка на възбуда, на очакването нещо да се случи, плъзнала като наркотик във вените му. Долавяше и още един аромат – много лек, недоловим, почти въображаем… финия, метално сладникав повей на прясна кръв. Не можеше да откъсне поглед от далечния ъгъл на огромното помещение… където изключително красива блондинка беше прилепила стройното си тяло към някакъв зашеметен от изненада младеж, преплела езика си в неговия в страстна, невероятно еротична целувка. Ръцете на младежа плахо пропълзяха по гръбнака на блондинката в прегръдка в същата секунда, в която виолетово-синият й поглед се заби точно в зениците на Алекс. Той тихо подсвирна.

- Хей! – сепна се той от не чак до там нежното смушкване на Чарли – малката беше забелязала в какво се е съсредоточил и по капризно нацупените й устни Алекс разбра, че не й е особено приятно. Той извинително се усмихна и небрежно я целуна, а след това компанията се настани около грубата дървена маса в една от затворническите килии – стените бяха от необработен гранит и по тях се стичаха капки вода.

Беше страхотно! Рейвът беше оглушителен.

Докато приятелите му се занимаваха с поръчката (сервитьорката носеше смущаващо прилепнало кожено облекло и тежък черен грим), Алекс с интерес продължи огледа на обстановката. Блондинката и пича, които се гърчеха на бара отдавна бяха изчезнали нанякъде, и Алекс можеше да предположи какво точно му се случваше в момента на замаяния от кеф нещастник. Блуждаещият бу поглед попадна нагоре. Забеляза, че над дансинга беше опъната мрежа, а високо над нея се виждаше тясна платформа с висящи от тавана въжета. Той за миг присви очи – стори му се, че краищата на въжетата са усукани като клупове на бесилки, но, не би се изненадал – мястото беше странно. Явно, лудия декоратор на това място наистина беше вихрил болното си въображение. Погледът му се отклони към посетителите.

Тук можеше да се видят всякакви типове… Имаше тийнейджъри – да, младежи, доста под 21 години, но явно, на никого не му пукаше, че тук може да се наруши закона. Имаше младежи с идиотски пънк-прически и други, покрити с татуировки. Видя момиче, облечено в кожен сутиен с отвори за зърната, а на самите й зърна висяха големи халки. Видя травестити – толкова изискано облечени и гримирани, същински курви от най-скъпия бордей. Видя и елегантни господа, с костюми, очила и дискретни куфарчета, и, предположи, тази вечер щяха да се случат сделки за много пари, продавайки потайни, забранени удоволствия… Алекс се усмихна иронично. Що за място беше това, по дяловите?

Сред тълпата, обаче, се забелязваха и други хора, въпреки че всички те сякаш полагаха усилия да останат скрити. И, странно, но именно тези мъже и жени привлякоха вниманието на Алекс – всички бяха високи и стройни, с ненормално бели лица, които, можеше да се закълне, не бяха гримирани. Бяха красиви, толкова ослепително красиви, както и русата курва, която беше видял преди малко. Очите им… странни, широко отворени очи, блеснали с някаква свирепа, котешка красота… Бяха малко, не правеха нищо, освен да стоят неподвижно, разпръснати до стените на помещението, и просто гледаха присъстващите, почти невидими с черните си дрехи и тънки, грациозни силуети, толкова ненатрапливо присъстващи в суматохата, като повей на цигарен дим в ъгъла на зрителното поле… а когато се обърнеш, виждаш, че всъщност, там няма никого. И въпреки всичко, Алекс не можеше да се отърси от странното чувство, че е наблюдаван – усещане за тънички, паешки крачета, плъзнали под кожата му… той можеше да усети силата на погледите върху себе си съвсем осезателно, сякаш го докосваха.

Когато приключиха с поръчката и готик-сервитьорката си тръгна, Чарли обви ръце около талията на Алекс и глезено склони глава над рамото му:

- Забавляваш ли се, захарче?

`Захарчето` постави длани върху китките й и вдигна поглед към мрежата и  опънатите въжета над главите им. Горе се случваше нещо. Платформата бавно се плъзгаше към центъра на огромния батут. Двама високи, бледи младежи правеха нещо с едно от тънките, сребристи въженца, и Алекс с учудване установи, че усукваха клуп… като на бесилка.

 - Чарли, какво по дяволите, става? – недоумяващо попита той, а момичето до него кратко се изсмя и повдигна лице нагоре. По лицето й се разливаше странно изражение… страх, желание, похот, малодушие, странна плетеница от емоции и страхове скрити в изражението й на подплашено животинче.

- Това е `Дяволската бесилка`. – отговори тя.

- Дяволската бесилка ли? – недоумяващо повтори Алекс, а Чарли се усмихна в отговор:

- Това е било едно от любимите изобретения на Маркиз дьо Сад. Тук това е игра, която се провежда всяка вечер. Въоръжават те с нож и слагат примка на шията ти. Ако не скочиш сам, платформата пада и увисваш… Имаш точно 12 секунди да прережеш въжето, иначе шийните прешлени се мачкат и си мъртъв…

Странна тръпка плъзна по тялото на Алекс и той бавно се изправи. В очите му се беше появил студен блясък, докато гледаше нагоре.

- Ако не успееш да прережеш въжето, пускат ли те? – чу се да пита.

- Пускат те – отвърна Чарли, а в гласа й все още трепереше същия издайнически подличък тон – но ако закъснеят с една секунда?

Той бавно стана от мястото си и пристъпи напред, докато застана точно под мрежата. Усещаше раздвижване, някаква фигура се приближаваше, но не я виждаше, скрита в тъмната част на платформата. Забравил почти всичко друго, Алекс нито виждаше, нито чуваше каквото и да било около себе си, впил поглед в платформата.

- Някой успявал ли е да пререже въжето преди дванайстата секунда? – прошепна дрезгаво.

- Никой не се и опитва! Само собственика на това място е успявал да изиграе играта без последици – но Алекс вече не чуваше. Цялото му внимание беше завладяно от платформата и силуета, който щеше да се разкрие всеки миг.

Светлината намаля, и в настъпилата тишина зазвуча бавна, тържествена и странна музика, вибрираща като в катедрала. Един-единствен лъч синя светлина се концентрира върху Дяволската бесилка и високия силует, който все повече се приближаваше. Вече всички погледи вече бяха насочени нагоре, а по лицата се четеше очакване и напрежение, подсилено от странната, въздействаща музика. Двамата младежи на платформата също мяха обърнали поглед назад в очакване.

Светлината премигна за миг, и в кръга от светлина внезапно се появи висока и стройна фигура, облечена в черно. Полите на дългата кожена дреха бръсваха пода, дълга, тъмна коса се спускаше на буйни талази по гърба на фигурата. Когато вдигна глава, всички ахнаха изненадано – лицето на фигурата беше покрито от голямо домино, което стигаше почти до устните. Фигурата бавно пристъпи към ръба, във всяко движение се долавяше сдържаната, горда грация на хищник. От врата й се проточваше въже, което чезнеше в тъмнината отзад, по устните пробягваше едва доловима усмивка… Алекс вцепенен наблюдаваше сцената. Усещаше как всички вени и капилярчета в тялото му внезапно са се превърнали в крехки стъклени тръбички, пълни с натрошен лед. Имаше нещо в този странен, висок силует, което му беше смътно познато, нещо в начина, по който отметна коса, нещо в косата усмивка, нещо в мимолетния тъмнозелен блясък на очите, присвити зад доминото. Той усещаше как сърцето му блъска ребрата като подплашено животинче, което иска да излезе на свобода… сетне фигурата пристъпи напред и скочи…

За секунди времето спря. Алекс в каданс виждаше как фигурата полита надолу, как косата променя формата си и литва нагоре, застивайки неподвижно във формата на пламък за части от секундата, как лявата ръка се стрелва и сграбчва въжето миг преди да се опъне докрай, а дясната с мълниеносно движение го разсича… и ето, падаше свободно надолу.  Полите на черната дреха и дългите тъмни коси все така в каданс се развяваха, загадъчната личност зад доминото се усмихваше, докато победоносно се премяташе в мрежата. И  в единствения кратък миг, в който тъмнозеленият поглед за части от секундата беше пронизал заниците му, в съзнанието на Алекс изплува спомен – за млада жена, която навремето обичаше безумно силно, толкова, че когато я загуби, се боеше, че ще умре от мъка, която танцуваше с разперени длани под топлите дъждовни струи, жена, в която за първи път се влюби и никога не забрави. Шокиран и развълнуван, той отново вдигна поглед към мрежата, където тъмнокосата се изправи и с едно грациозно извъртане скочи на пода. Не го видя, обърнала гръб, тя захвърли небрежно доминото си и тръгна към дансинга с висящото на гърба си като гротескна огърлица прерязано въже.

Без да знае какво ще се случи, Алекс пристъпи крачка напред и постави длан на врата й. За секунда високата жена се смрази, сетне бавно извърна глава. По смайващо бледото лице плъзна коса, добре позната усмивка.

Беше тя. Променена. Различна. Пораснала. Но зад тъмния грим и бледата кожа, Алекс позна жената, която беше обичал сякаш преди векове.

- Здравей… -  промълви, неспособен да откъсне поглед от лицето й – студено и сурово, със странната и жестока красота на диво животно. Сетне тя се усмихна и тръсна глава, но в тъмно-зеления блясък на очите й, засенчени от дълги, изящни вежди нямаше усмивка. В тях тлееш, тъга… и странен, отдалечен от всичко друго студ… После, сякаш припомняйки си отдавна забравен навик, тя бавно се усмихна, докосвайки лицето му с длан:

- Здравей, Алекс – прошепна в отговор Сибил.